от Данаил Игнатов
Уместно е да напомним нелекия и понякога противоречив път, по който са минали водачите на реформацията, за да изразят най-достоверно от библейски аспект съдържанието и смисъла на тайнствата. Дори да не са постигнали пълно единодушие в някои богословски подробности по тези въпроси, те като цяло са били водени от една главна идея: вярващите трябва да бъдат предпазени от опасната тенденция – вместо да прославят единствено Бога – да обожават и да се покланят на елементи на творението.
Да бъдат предпазени от това да смятат, че чрез свещенодействия някои предмети и материални елементи на богослужението придобиват нови свръхестествени качества, и така сами по себе си носят благодатно и спасително въздействие.
Ще се опитаме да направим кратък обзор на тази тема. Но трябва да започнем с уточнението, че преди 500 години в Западна Европа Реформацията тръгва почти едновременно по пет основни направления.
Естествено, ние отдаваме заслуженото уважение най-напред на Мартин Лутер, който заковава на 31 октомври 1517 г. на вратите на дворцовата църква във Витемберг 95 тезиса – принципни положения на християнската вяра, с което поставя началото на реформационното движение в Германия и в много други страни. Тези принципи се възприемат, макар и с някои промени, в останалите четири направления на Реформацията.
Началото на второто направление се поставя на 23 януари 1523 г. в Цюрих, Швейцария, когато Улрих Цвингли обявява 67 основни положения на вярата, с което започва реформирането на църквите в немско говорещите кантони в Швейцария.
На трето място ще посочим, че през 1536 г. Жан Калвин издава на латински и френски Институция на християнската религия, с която „реформира“ реформационното движение във френска Швейцария, Франция, и малко след това чрез Джон Нокс в Шотландия и други страни.
На четвърто място трябва да се изтъкне, че Реформацията на Британските острови започва формално с откъсването на църквата в Англия от Рим при крал Хенри VIII през 1534 и обособяването на Англиканската църква. По-съществено тя започва да се реформира от 1552 г. насам с издаването от Томас Кранмър на Общ молитвеник и сборник от 42 основни положения, в които се чувства влиянието и на Лутер, и на Калвин.
През 1525 г. в Цюрих настъпва разцепление между дейците на Реформацията поради несъгласието на част от тях да се кръщават невръстни деца без лична изповед на вяра. Подобна позиция заемат и някои сътрудници на Лутер. Обособява се крилото на т.нар. Радикална реформация в Швейцария, Германия и Холандия с водещи личности като Конрад Гребел, Балтазар Хюбмайер, Михаел Затлер, Мено Симонс и други. Няколко десетилетия по-късно тяхното разбиране води до обособяване на баптисткото движение.
Реформацията и прилагането на тайнствата
1. По пътя на изследване на Божието слово в Библията, водачите на Реформацията стигнали единодушно до възгледа, че Църквата е длъжна да отслужва задължително две тайнства, заповядани недвусмислено от Господ Исус Христос: водно кръщение и Господна трапеза.
Това не изключва прилагането в протестантските църкви и на други обреди и специални действия като изповед на покаяние, венчание при встъпване в брак, ръкополагане на служители, молитва с помазване на болни. Но на тях и днес в протестантските и евангелските църкви не се придава значение на тайнство.
2. Реформацията поставя нова обща основа за разбиране и обяснение на тайнствата.
Спасителният план на Бога е един и същ, макар да се е разкривал прогресивно в историята на човечеството и да е бил изявен в пълнота чрез Исус Христос. Бог в Своята суверенна воля избира хора за спасение и ги привежда в числото на Своя избран народ – Църквата.
И в двете епохи Бог определя условията на Своето спасение със специален договор – завет с вярващите в Него. Той съдържа обещания за Божията вярност и изискване на синовна преданост в свят живот: „Аз ще ви бъда Бог и вие ще бъдете мои синове“. „Бъдете святи, както Аз съм свят.“ Така става с Авраам и неговото потомство. Така става и с вярващите в Исус Христос. Нормално е един договор да се подпечата и ознаменува по специален начин.
След като сключва завета с Авраам, Бог го задължава да означи този завет с белег и печат чрез обрязването – в собствената му плът и в плътта на мъжете от цялото му потомство. Но още в старозаветната епоха Бог използва и водата като образ на спасение и очистване: спасението на Ной и семейството му в потопа (I Пет. 3:20), преминаването („кръщението“, вж. I Кор. 10:2) на Израил през Червеното море, поръсването с чиста вода (Езек. 26:35).
Христос изпраща Своите ученици да прогласяват Евангелието на мир с Бога в Неговото име и да кръщават и мъжете, и жените, които го приемат с вяра. Водното кръщение има в такъв случай ролята на печат, на свидетелство, че някой се приема и се прибавя към заветното общество на Църквата.
По времето на Мойсей Бог потвърждава Своя завет с Израил, като го избавя от Египетско робство и му вменява да спазва по този случай всяка година празника Пасха. Вечерта, преди да бъде предаден на смъртта, с която сме освободени от проклятието на греха, Господ Исус установява с учениците Си нова Пасха – Господната трапеза, която те да пазят и да предадат на Църквата като свята длъжност, като възпоменание и благодарност за Неговата жертва.
Между тези актове на завет както по времето на Авраам и Мойсей, така и от Исус Христос насам, има пряка връзка и приемственост. Затова в Уестминстърската изповед на вяра на английските реформатори от 1647 г. е записано :
- Тайнствата са свят знак и печат на завета на благодат, установени непосредствено от Бога, за да представят Христос и благословенията, идващи от Него, да затвърждават нашия интерес към Него и да поставят видимо разграничение между онези, които принадлежат на Църквата, и останалия свят.
- Тайнствата в Стария Завет по отношение на духовния смисъл и благословенията, предлагани и изобразявани в тях, са по същността си идентични на тези в Новия.
3. Всички реформатори учат, че спасението и оправданието са само чрез вяра по Божия благодат. Те заявяват, че нито водата на кръщението, нито хлябът и виното в причастието имат собствено присъщо въздействие на приемащите го, ако те не се извършват с вяра. По този повод в Аугсбургската изповед на вяра, която е най-старата протестантска изповед (и сега служи главно на Лутеранската църква), е записано:
- Тайнствата трябва да се приемат с вяра в обещанията, давани в съответното тайнство.
- Следователно ние осъждаме тези, които учат, че тайнствата имат оправдателна сила ex opera operato само по силата на извършеното действие и пропускат да учат, че е необходимо тайнствата да се приемат с вяра в Божието обещание.
Божиите обещания са записани в Светото писание.
Реформаторите считат, че благодатното въздействие на водното кръщение и на причастието са действителни и законно изпълнени, ако се прилагат под авторитета и на Божие слово и с авторитета на законно определени служители на Словото.
Ако се налага да се отнесе причастие на болен в дома му, то трябва да се отнесе от ръкоположен служител, който да напомни, макар и накратко, значението на това тайнство, с подходящ текст от Божието слово и с молитва.
Специалното значение на кръщението
Трябва да се признае, че по отношение на кръщението, Лутер остава все още твърде близо до римокатолическото учение.
В Катехизиса на Лутер на въпроса: „С какви благословения ни дарява Бог в кръщението?“ (§272) се отговаря: „В кръщението Бог ни дарява опрощение на греховете“ (§272а), „В кръщението Бог ни дарява спасение от силата на смъртта и дявола“ (§272б), „В кръщението Бог ни дарява с вечно спасение“ (§272в).
В течение на десетилетия реформаторските позиции по този въпрос са били дискутирани и усъвършенствани. Можем да открием този напредък в определението на Уестминстърската изповед на вяра от 1647 г. в 27 глава, §1 (и повторено почти дословно в Савойската изповед на вяра от 1658 г. в 29 глава, §1):
- Водното кръщение е тайнство в Новия завет, отредено от Исус Христос не само за тържествено приемане на кръщавания във видимата Църква, но също и с цел да му служи като знак и печат на завета на благодат, на присаждането му в Христос, на новорождението му, на прощаването на греховете му и на отдаването му от Бога чрез Исус Христос, за да води нов живот.
По-нататък се прави уточнението, че „благодатта и спасението не са така неделимо свързани с водното кръщение, че никой да не може да бъде новороден или спасен без него, нито пък всички кръстени са несъмнено и новородени“ (§5).
Това уточнение спестява на много вярващи много страхове за съдбата на рано починали бебета или за починали, които в последния момент от живота си са приели Христос като техен Спасител, но не са били кръстени.
Специалното значение на причастието
Когато се отслужва Господна трапеза, трябва да се напомни, че причастието е „видимо слово“, което изразява Христовата благодат.
Въпреки че реформаторите не приемат, че хлябът и виното променят своя състав, своята субстанция, Лутер и Калвин настояват, че по време на тайнството ние се храним с Христовото тяло и пием Христовата кръв. Двамата проповядват това, макар че обясняват този факт по различен начин.
Жан Калвин настоява, че по време на причастието ние се съединяваме не само с Христовия дух, но и с Христовото тяло, което пострада на Кръста за нас. Същевременно, той неведнъж напомня, че тялото на възкръсналия и възнесен Богочовек Христос е на небесата, отдясно на Отца. Как изразява тогава своето разбиране?
“Изповядвам твърдо, че ние се храним с Христос само като вярващи, това е плод на вяра… Вярата ни не гледа Христос само като много отдалечен от нас, но тя Го приема и прегръща, за да бъде наш, за да обитава в нас.”
Калвин упорито настоява, че рушим славата на Възнесението, ако си въобразяваме, че Неговото прославено тяло е някак си безмерно, неограничено в пространството, което се намира едновременно на различни места. Ние се храним с Неговото тяло духовно, чрез Духа.
Духът осъществява това съединяване, макар че физически сме отдалечени (Инст. IV,17,12). „Неговата плът ни оживотворява, без да се мести от небето“ (Инст. IV,17,24). Това тайнство ни е дадено не за да привлечем Исус Христос тук долу, но по-скоро да ни издигне нас – горе, към Него.
Това не противоречи обаче на разбирането, наследено още от Августин, който прокламира величието на Христос във вселената поради Неговата божествена природа и пребъдването на благодатта, с която Той е винаги със Своята Църква и която присъства по време на причастието. Това може да се сравни с въздействието на слънцето, което ни дава живот от небето.
Реформация, символи, обреди
Нека добавим съвсем накратко и няколко думи за някои особености в разбирането и провеждането на обредите в протестантските църкви. С разпространението на Реформацията най-напред в Западна Европа в духовността и културата на хората, засегнати от това движение, настъпва дълбока промяна.
Променя се разбирането за характера на богослужението. Лутер първи въвежда правилото то да се извършва не на латински, а на разбираем за народа език, в случая немски. За тази цел той прави и превод на Библията на немски. (В този смисъл ние, българите, можем да кажем, че братята Кирил и Методий, са били реформатори много векове преди него.)
Другата важна особеност на протестантското богослужение е това, че неговият фокус е насочен към четене и проповядване на Божието слово, а причастието става съпътстваща част от него. За тази цел в протестантските църкви амвонът заема вече място не встрани от масата за причастие, а зад нея и над нея. И още – когато в църквата се пее, то се извършва от цялото събрание.
Освен на богослужение вярващите са приканени настоятелно да участват в часове за изучаване на Библията и на катехизиса, изработен от водачите на съответното реформаторско направление.
Архитектурата на протестантските храмове се изчиства от прекалени декорации. От вътрешността се изнасят всички предмети, които могат да въвеждат вярващите към поклонение на човешки дела, като статуи, икони, кутийки с мощи на светци, дори да се смята, че те изобразяват Божествените реалности.
Както при отслужване на тайнствата, така и в цялостния живот на Църквата, всичко трябва да бъде насочено към прослава на Бога. Следва да има духовно единство с Христос, на лично покаяние и посвещение в служба на Божието царство, за взаимно насърчение и укрепване на вярата в общността на Църквата.
Данаил Игнатов е пастир на Първа Евангелска съборна църква в София от 2006 г. Преди това е служил като проповедник и пастир на Евангелската съборна църква в село Поповица, област Пловдив. От 2003 до 2015 г. е председател на Съюза на евангелските съборни църкви в България (СЕСЦБ).
Завършва архитектура през 1974 г. във ВИСИ София. До 1991 г. работи като проектант и като научен сътрудник в областта на архитектурата, градоустройството, териториалното устройство и опазването на паметниците на културата .
През 1997 г. завършва богословско образование в Свободния факултет по евангелско богословие в град Во сюр Сен, Франция. Преподава Патрология и История на Църквата във Висшето богословско училище „Илайъс Ригс“ към СЕСЦБ и във Висшия евангелски богословски институт (ВЕБИ) в София. От 1999 до 2003 г. служи като ректор на ВЕБИ.
Женен, с една дъщеря.