Прошката като духовна рана

На вратата на канцеларията на пастиря се почукало.

Влязъл омърлушен мъж и седнал на стола. Започнал да споделя какво му е на сърцето. Бил извършил тежък грях. Осъзнал го и паднал на колене, за да се помоли, да иска прошка от Бога. Всеки ден, дълго време се молил Бог да му прости, но все не чувствал Божията прошка.

Служителят го погледнал и му казал внимателно и бавно, че е необходимо да се покае не за онзи свой грях, а за греха на гордостта и нахалството. След като в Библията имаме стих като I Йоан 1:9, пояснил той („Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“), е наистина връх на нахалството да не вярваме, че Бог ще изпълни обещанието Си да ни прости.

Какво означава да съм получил прошка от Бога – за Адамовия грях и за всекидневните си престъпления? Има ли разлика между това, да съм получил прошка, и това, да чувствам тази прошка?

Едно от най-трудните неща, които изпитваме, когато съгрешаваме, е след това да приемем благодатния и милостив дар на Божията прошка. Ние сме горделиви същества. Не можем да приемем така лесно, че Бог ще ни прости. Иска ни се да направим още нещо, да Го умилостивим някак. И когато не намираме какво, се чувстваме отчаяни и депресирани. Не можем да разберем, че тъй като Бог е напълно свят, е невъзможно да достигнем Неговото мерило за святост и прошка.

Прошката е нещо обективно. Чувството за опрощаване на греха е напълно субективно. Може да се чувствам „простен“, но да не съм, тъй като не съм се покаял. Може и да оневинявам себе си, когато Бог не го прави, и така да се самозаблуждавам. Но също така мога да се чувствам „непростен“, а всъщност да съм.

Ако Бог е простил на някого, това е истина де юре и де факто. Нашето усещане за опрощаване не може да заличи реалността на обективния факт.

Този каламбур повдига въпроса: Кой на практика стои на кормилото на живота ни като вярващи? Дали това са нашите чувства, които са плод на лични предпочитания и усещания, или Божието слово, което е абсолютната обективна истина? Мерилото за прошката не е дали я чувстваме, а дали сме се покаяли искрено. Ако изповядваме греховете си пред Бога, чрез името на Господ Исус, трябва да сме убедени, че Бог ни е дал опрощение. 

Понякога самите ние не сме готови да простим на себе си, въпреки че Бог ни е простил. Но кои сме ние да не прощаваме на някого, на когото самият Господ е простил?

Сякаш на практика заявяваме, че сме прекалено зли и че грехът ни е прекалено голям, та Божията благодат не може да го покрие, и затова трябва да се направи още нещо. И дори по-страшно: Така всъщност намекваме, че жертвата на Господ Исус Христос не е достатъчна.

Библията ни учи, че след като ни даде прошка, Бог „забравя“ за нашия грях. Не че го изтрива от паметта Си, а че никога няма да го повдига повече като причина за осъждение срещу нас (вж. Пс. 103:12-13).

Колко често сме имали случаи, когато някой ни прощава и след известно време пак повдига въпроса? По този начин човекът анулира прошката, която ни е дал. Но Бог не прави така. Ако ми е простил, това е неоспорим факт. Този грях няма никога да послужи срещу мен, дори и пред Страшния съд.

Бог го поставя настрана и не се занимава с него повече. Ние, хората, сме склонни да отваряме стари рани, но Бог не го прави! Затова и нашите взаимоотношения страдат – защото сме запазили дълбоко в себе си духовната болка и не искаме да я пуснем. А прошката означава никога да не споменаваме изповядан грях, да не го изваждаме на повърхността.

Има и нещо друго, свързано с прошката. Ние сме призовани да прощаваме на онези, които съгрешават против нас.

Колкото и пъти да дойде някой до нас, като изповяда греха си и се покае, ние сме длъжни да му даваме прошка (Матей 18:21-23).

Какво става обаче, ако човекът не се покае? Трябва ли да му простим? Не мисля! Словото ни казва, че когато някой е съгрешил спрямо нас, трябва да отидем и да му кажем за греха му (Матей 18:15). Ако се покае, ние сме спечелили брат си. Но ако не се покае, Библията не ни казва да му простим и да забравим. Напротив, има си цяла процедура, която трябва да се извърви (15-18 ст.).

По време на този процес ние не следва да изпитваме огорчения към него или да търсим отмъщение. Вместо това сме длъжни да проявяваме любов и благодат, състрадателност и загриженост. Но не следва да прощаваме, докато човекът не достигне до осъзнаване на греха и до покаяние.

Защото какво му казваме иначе? „Аз ти прощавам. Дано и Бог ти прости.“ А ако той не е осъзнал греха си и не се е покаял, на практика ще си остане с впечатлението, че щом като сме му простили, може да съгрешава отново и отново и да живее свободно с греха си. Без дори да осъзнава тежестта на своя грях, без ни най-малка капка на съжаление и покаяние.

Така този човек ще живее под Божието осъждение, а вината за това ще е наша, понеже не сме го изобличили за греха и не сме му показали пътя на покаянието под Голготския кръст.

Ако няма истинско покаяние, не може да има и истинска прошка. А ако няма истинска прошка, раните стоят дълбоко загнездени в душата ни и ни карат в „подходящ“ момент да ги покажем, да ги осветлим отново.

Но така болката не се отмахва, а вместо това остава само огорчение и подозрителност. Взаимоотношенията не се изцеляват. Няма прошка и няма мир в душите ни. А „ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9).